Градска история


Когато писателят на градски истории ме попита какво име бих искала да получа, не му
отговорих. Нека ми измисли, казах си. Или да ме остави без име: някакво момиче, облегнало се на стената в пресечка на Раковска, което незнае накъде да тръгне "и това е положението", казаха три преминаващи шлифера с куфарчета. "Каква ти столица, какви 5 лева" - и завиха зад ъгъла.

Същия ден се отказах от поредната си неуместна идея и за възнаграждение си купих
албум на Пикасо, прекрасно издание на Taschen. Банкоматът отвори металната си уста и ми връчи двадесет лева с фалшивата ритуалност на подарък. Обикалях улиците, отвсякъде можех да си взема пари, албуми, да гледам спрелите коли в лабиринта и да си мисля колко ли е хубаво да можеш просто да се качиш в някоя от тях и да откараш нанякъде. С музика. С албум на Пикасо. С цигари. Без да се връщаш. Вероятно без да отидеш никъде.

Колкото до писателя, той нямаше нито имена за героите си, нито сюжети. Нямаше и пари,
затова му взех кафе и коняк и търпеливо седнах срещу него.
- Каквото и да се случи, започна той, то вече се е случвало някъде. Аз съм обречен да бъда
плагиат.

От другата страна на улицата, пред шикозен салон за красота седеше налудничаво, окъсано бабе с уокмен в ушите и извършваше странни дискодвижения.

- В този град лудите на глава на населението са повече от всеки друг - отговорих му.
Автотрагизмът му ми оставяше неловкото чувство на ирония и безсилие едновременно. Ако аз бях една от неговите героини, какво ли можеше да ми се случи, докато моят демиург се оплаква над кафето си, че не се е родил в някой ранен век; век на повсеместна амнезия и въодушевление, където той би могъл да каже каквото си иска, да измисля всякакви истории, дори да размаха бял лист и да запише името си върху камък, бронз или друг твърд носител.

Бабето размахваше ръце все по-бързо и по-бързо. Два високи ботуша с натъпкани дънки в тях се изправиха до стъклената врата зад нея като бутафорен тотем и изпратиха поредица радиовълни от изскубаните си вежди, някъде във висините.

- Можеш да ме научиш да ходя на токчета - предложих.
Той разлистваше празната си тетрадка нервно и несръчно. "Случвали са ми се много малко
интересни неща, останалото го е вършила главата ми. Но сега и това не помага.", беше казал веднъж преди време. "За да напишеш градска история, трябва да се скриеш в някое кафе, зад вестник или друга привидно жива маска и да наблюдаваш, да наблюдаваш, докато ти се приспи. А после да събереш парчетата от вече променената картина и да ги разбъркаш, така че сам да не познаеш улицата, на която си се озовал."

Аз имам ужасно чувство за ориентация. Способна съм да се загубя навсякъде. Наистина навсякъде.
"Веднъж", започнах с желанието да го поразвеселя малко, "отидох в Апартамента. Беше първият път, когато отивах там, и, разбира се, бях очарована. Седяхме в едно от по-страничните помещения, аз отидох за напитките - трудно намерих кухнята, но все пак я намерих - и взех две чаши греяно вино.
Обаче - на връщане не можах да намеря стаята. Обиколих три пъти през фоайето, група делириумни мъже ме гледаха като привидение или дежа ву; надничах във всяка стая, но всеки път се озовавах на проклетото фоайе. Незнам как стана. Беше много идиотско и ми стана смешно; взех телефона си и написах съобщение на Тъпия "Излез на фоайето." Няколко секунди по-късно той идва с разтревожена и учудена физиономия и пита: "Аре бе, да не стана нещо?" "А сега", отговарям аз с тих и конспиративен глас, "вземи тези чаши и тръгвай към нашето помещение." Смяхме се много."

Писателят обаче не се разсмя; някаква безшумна усмивка витаеше на лицето му и ми подсказваше, че и да отида във фоайето, няма да го намеря. Усещах как се разпадам на парчета: падаха в чая ми, върху ожуленото ми коляно, под масата и по тавана; сервитьорката се затича към мен, но се разпадна между масите и част от обърканото и лице се залепи върху прозореца. Отсреща бабето се хилеше, изтъняваше и се люлееше срещу вятъра като оригама.

Усмихнах се и аз и си пожелах, когато писателят се събуди, да ме намери в някоя друга история, на някоя друга пресечка.

И да ми върне името.

случайни намерения днес
(ако намерение е нещо намерено :)

http://www.chbooks.com/online/eunoia/index.html на Кристиан Бьок, адски интересен съвременен автор, който тъпче брадата на Витгенщайн.

http://www.ubu.com/papers/object/03_bok.pdf и пак от същия, размисли върху робопоетиката.

в прекия смисъл на думата нямам намерения.

/г.
можеш ли да направиш нещо за мен?

знам че искам много но
се уповавам на твоята безграничност
и, така погледнато, е адски малко/

когато окото се затваря, унищожава целия свят пред себе си

свличаш люспите ми една по една:
лук, изтръгнат от твоята градина -
лютя в очите ти но колко неспособни сме да плачем

късам туморите ти от себе си: не ме обичай
суетата ми, тя не позволява
да те деля
с тези врящи легиони в казана на любовта ти
затова не чакай тази вечер да се прибера при теб: измисли си друга
зимата е моето легло

зимата е повече от основание

вчера гледах как слънцето се разтваря в топлия въздух
от раните му изтекоха изкуствените светлини
неоновите артерии и вени на трафика, електрическата красота
на твоя синтетичен двойник
/той е не по-лош любовник от теб,

бих казала, дори по-изтънчен, защото ти и за миг не забравяш,
че съм животно/

удряш ме и ме захвърляш всеки път когато полетя към теб като муха
или комар който иска да изгори на небесния ти фенер
милост?
сега
ми се струва по-трудно от всякога

когато догоря и олекна
а това ще стане скоро
ще скъсам нишката на земното притегляне и ще се превърна в атом
/от онези които така ненавиждаш защото оспорват твоята цялостност/

и ето те
в период на полуразпад, вековно разцепление
по билото където зимно мляко се пресича,
ще те срещна там
/ако ми е отредено/

ще бъда атом може би хелиев
очите ми ще кръжат край мен като два електрона
сърцето ми ще е ядро
с недостатъчна притегателна сила

ще ги въртя така бързо че няма да усещам изтръпването върху езика
ерозията в тялото ти докато ти се умилквам - не е нужно,
г.,
не е нужно -
сама се презирам достатъчно

и ето ме
в жълтата стая където те няма
разбирам колко си истински
вън от мен, вън от зимата
докато кръвта тече между краката ми: не всяко
дете трябва да бъде родено

за да изтръгна електроните-очи от себе си
а заедно с тях и всичката ми отрицателност: непълна, но
достатъчно лека за да стигна до теб

просто не съм създадена за блогове :)

Mother love bone - Crown of thorns.

something for the girl with everything