/г.
можеш ли да направиш нещо за мен?

знам че искам много но
се уповавам на твоята безграничност
и, така погледнато, е адски малко/

когато окото се затваря, унищожава целия свят пред себе си

свличаш люспите ми една по една:
лук, изтръгнат от твоята градина -
лютя в очите ти но колко неспособни сме да плачем

късам туморите ти от себе си: не ме обичай
суетата ми, тя не позволява
да те деля
с тези врящи легиони в казана на любовта ти
затова не чакай тази вечер да се прибера при теб: измисли си друга
зимата е моето легло

зимата е повече от основание

вчера гледах как слънцето се разтваря в топлия въздух
от раните му изтекоха изкуствените светлини
неоновите артерии и вени на трафика, електрическата красота
на твоя синтетичен двойник
/той е не по-лош любовник от теб,

бих казала, дори по-изтънчен, защото ти и за миг не забравяш,
че съм животно/

удряш ме и ме захвърляш всеки път когато полетя към теб като муха
или комар който иска да изгори на небесния ти фенер
милост?
сега
ми се струва по-трудно от всякога

когато догоря и олекна
а това ще стане скоро
ще скъсам нишката на земното притегляне и ще се превърна в атом
/от онези които така ненавиждаш защото оспорват твоята цялостност/

и ето те
в период на полуразпад, вековно разцепление
по билото където зимно мляко се пресича,
ще те срещна там
/ако ми е отредено/

ще бъда атом може би хелиев
очите ми ще кръжат край мен като два електрона
сърцето ми ще е ядро
с недостатъчна притегателна сила

ще ги въртя така бързо че няма да усещам изтръпването върху езика
ерозията в тялото ти докато ти се умилквам - не е нужно,
г.,
не е нужно -
сама се презирам достатъчно

и ето ме
в жълтата стая където те няма
разбирам колко си истински
вън от мен, вън от зимата
докато кръвта тече между краката ми: не всяко
дете трябва да бъде родено

за да изтръгна електроните-очи от себе си
а заедно с тях и всичката ми отрицателност: непълна, но
достатъчно лека за да стигна до теб