Who is who?

...В компанията са Алистър Кроули, Едгар Алън По, Айнщайн, Боб Дилън, Олдъс Хъксли, Уилям Бъроуз, Марлон Брандо и двойката Юнг/Фройд, достатъчно далече един от друг :)))...

Сипят жълтите дървета
есенна постеля.
Юнкер Шмид със пистолета
сам ще се застреля.
Спри, безумец! Нова шума
ще расте богато.
Аз ти давам честна дума -
пак ще дойде лято.

Козьма Прутков


...ми дано е прав товарищ прутков :))).

Artmospheric Fest pt.2

...Artmospheric Fest' 08

... с поздрав към Иван (, здравейте...) и Тъпия, отговорни за този епохален римейк, както и неизвестната съдба на стотици бутилки...


Мойта малка дъщеря
Мария, Мария
вече свири на пиано.
Мария, Мария
Колко мъничка е тя,
а кънвърските и в бяло -
пие и налива пак
свойто джинче от начало.

Мария, Мария
днес светът се е събрал
в твоите шишета
Мария, Мария
ти трептиш - всъщност абстиненция.

А Ванеса пък подпило
Мария, Мария
й подвиква хайде Димо,
Мария, Мария,
да отидем на пазар
и със чантите големи
да покажем потекло,
да играем на бохеми.

Мария, Мария,
днес елит се е събрал
в твоите торбички
Мария, Мария,
ти трептиш - всъщност ликвидация.

Мойта малка дъщеря
Мария, Мария
пазари си терминално
Мария, Мария
и със карти и с банкноти
тя добре се справя вече,
бърка и въвежда пак
свойто кодче отначало.

Мария, Мария,
днес светът се е събрал
в твойте ръкавички
Мария, Мария,
ти трептиш - всъщност само сесия.

Мария, Мария,

Всъщност ти си в пресата.

Glenn Rudolph,
...който се разхожда в американския северозапад и разказва истории за пътища

абсолютно favorite с безумен клип :) by zztop младши

The nights of wonder

СлънцеЛуна

следобедно стихотворение :))

до върха на обувките: адски тъпо,
моят ангел смуче палеца си
в потната ръка на юни:

тези седмици, те нищо не значеха
къде е пясъкът от сутрешните часове в които
леглото ми се пръскаше в микроинфаркти

сини сутрини, сини като пръсти
впивали се твърде дълго и кръвта
е оттеглила войските си от шията

няма смърт, крещят билборди под които
се разхождам и отдръпвам мерника си
от неща, далечни до омръзване

сутрешно стихотворение :)

да се изпразниш в гърлото на нулата:
оттук нататък
мога да броя до безкрайност,

но защо да го правя?

разчупи гръдната ми кост, изтръгни
сърцето: горещо e, би могъл да
счупиш
яйцата си отгоре за закуска.

Tool - Reflection


I have come curiously close to the end, down
Beneath my self-indulgent pitiful hole.
Defeated,
I concede and move closer. I may find comfort here.
I may find peace within the emptiness. How pitiful.
And it's calling me.
It's calling me.
It's calling me.
It's calling me.

And in my darkest moment, fetal and weeping.
The moon tells me a secret. My confidant.
As full and bright as I am, this light is not my own and
A million light reflections pass over me
It's source is bright and endless.
She resuscitates the hopeless
Without her we are lifeless satellites dreaming dreams
And as I pull my head out I am without one doubt
Don't want to be down here soothing my narcissism
I must crucify the ego before it's far too late
I pray the light lifts me out before I pine away.
before I pine away.
before I pine away.
before I pine away.

So crucify the ego before it's far too late
To leave behind this place so negative and blind and cynical
And you will come to find that we are all one mind
Capable of all that's imagined and all conceivable
Just let the light touch you and let the words spill thorough
Just let them pass right through, bringing out our hope and reason.

before we pine away.
before we pine away.
before we pine away.
before we pine away.

...на мъртвите им се пие вино,
и докато се усетя,
чашата лети във въздуха
и над отвъдното се сипе шардоне :)

...а кое е добро, Федър,
и кое не е добро?
Трябва ли да питаме някой
да ни каже тези неща?

a guideline to a course project

Виждаш луната наполовина, нейния сърп, и някаква планета, може би Сатурн, може би Юпитер в ранното нощно небе над Берлин през прозореца на такси край Потстдамер Плац.
Мислиш си: Красота.

Не, това не е красота, може би не, може би останалото от нея, може би не, може би останалата красота, може би не, може би това, което остава от красотата, може би не, може би привидното, сигурно несигурна.

Твоите ръце не биха могли да се протегнат достатъчно
за да оформят адекватен жест за красотата (Знаеш го, нали?)
Така
красотата остава в неспособностите на тялото.

Blixa Bargeld

п.п. ей, Цигов, come 'ere baby! :)

. . .

Pete: Where the fuck are we going, Alice?
Alice: We have to go to the desert, baby.

I like to remember things my own way.
Not necessarily the way they happened.

малката стрелка спира върху без една: колебае се шестдесет секунди, а после изсича кръгла, плътна минута. капва върху плочките и се разплисква в лицето ми:
осем е,
а аз чакам от цяла вечност нещо, което няма да дойде.
плъхове изпълзяват от канавката. между зъбите си влачат страх и не е чудно, че вони.
страхът вони.
по стените на подземния канал безименни мъртъвци опитват плътността на пръстите си; разглеждат върховете им с любопитство, оставила ли е слузта следи?
не са гнусливи, вече не.
но аз съм; вонята им ме смазва, прегъва, натиква в стъклено око и изтъркулва надолу по улицата.

. . .

това не е вкъщи. трябваше да е вкъщи, обаче не е. откъде се взеха тези нагъсто наредени колони, този твърде нисък таван и под, хлъзгав като разколебано око?
промъквам се, спъвам се, просмуквам се в килима - вкъщи няма килим - попивам и избивам по долния таван като влага. прокапвам в стъклен буркан, водата ме притиска, докато се втвърдя: имам форма, но това не е вкъщи.
чия е ръката, която ме взима; чия е празната очна кухина, в която плувам; чий е светът, който виждам? - нима вкъщи е стъклено око.

. . .

Огледалото е безизразно: но аз му вярвам, от време на време изпитвам истерична нужда от обективност. Точните науки са обективни. В техните тетрадки се чувствам сигурна, защото за грешния път има обяснение, има и опрощение няколко реда назад, където разсеяното око е пропуснало нещо и съжалява; има и изкупление в задрасканите, откъснати страници.
А понякога има и верен отговор:
и той успокоява духа.
Духът е странно животно, лута се из какви ли не безплътни измислици, губи почва и залита там, където всичко е уж най-неоспоримо. В един миг седиш с приятелите си, пиете вино, смеете се; в следващия - стъкленото око се надига от гърлото, проправя си път към светлото и поглежда. И това вече не са те, моите или нечии приятели; това вече не е вино и не е смешно, изобщо не е смешно. Това вече не съм аз.

Огледалото е безизразно, но точно днес е празно, както е празна главата ми.
Духът се вдига на пръсти над числата, стъпва леко по острите им носове и си припява:
две и две е колкото реша...

. . .

На онзи плаж го срещнах: изглеждаше остарял, но не казах нищо. Би било неучтиво.
- Никога ли не си се опитвала?
- Какво да съм се опитвала?
Пясъкът изтънява, от дълбочините като поличба се вдигат две риби; отвръщам му:
- Наистина ли две са достатъчни за стотици хора?
Плажът е празен като огледало. Той е празен, самият той е плаж; а аз се опитвам да почернея, но изгарям.
- Ти обичаш ли риба?, пита ме.
Чудесен е. Не знам какво биха правили без него: едно така загубено момче на две хиляди години, с мършави риби в ръцете и смъртно, но чисто сърце. Гладна съм, но гладът е приятен; както е приятен пясъкът, който изстива под нас; както е приятно да изстиваме заедно. И бих искала да му кажа, че съм опитвала.
Но той знае:
- Достатъчни са.

Родриго от Чили, Родриго от никъде...
(feat. Братя Карамазови)

Историкът

Край,
това беше последният ред. Оставаше точката.
Постави я с почти патетичен жест: така трябва да свърши всяко велико дело.
Някъде в далечината биеше сутрешна камбана. Дръпна пердетата: наистина беше утро; утро, каквото не беше виждал отдавна. Мокро, безпаметно, освежаващо.
Опита се да си спомни последното утро, преди да се затвори в тази малка стая, за да разкаже историята, която трябваше да бъде разказана. За да събере и подреди разпилените спомени на хиляди хора. За да им върне нишката, която съшиваше фрагментите и придаваше смисъл на кръвта, престъплението, болката и разпиляното време.

Това е смисълът на историята, написа той: тя трябва да бъде разказвана, за да разберем пътя си и да не повтаряме старите грешки. Във време, което истерично грешеше еднакво, печаташе еднакви некролози, крещеше еднакви лозунги, той се отдръпна, заключи се в стаята си и започна да пише.

Необходимо беше време, за да отсее плявата: самият той дете на обърканото време, не беше лесно да се отдръпне и да погледне отстрани. Трябваше безмилостно, окончателно да среже нишките, които го свързваха със света; да отлепи люспите си, да пожертва всичко, което наричаше свой живот и което не представляваше нищо в онзи свят.
"Защото животът ни сега, каза той на някого тогава, е нищо повече от поредица случайни стъпки, случайни срещи, случайни зачатия и случайна смърт. А може да е много повече."
Оттогава не беше проговарял на глас. Години наред лепеше фрагменти, събираше изродените форми в съдове, отваряше гробници и затваряше очите на изгнили трупове,
защото историята е ранено и свирепо животно, до което той се приближаваше предпазливо, за да успокои и приспи. И да започне отначало.

Сега трябваше да се върне. Да върне историята обратно в ръцете им, за да я погребат заедно със страха си; в точно това утро със светещи локви и измито лице, отключи вратата и излезе навън.

Светът е прекрасен и нов всеки ден. Срязва вените си и оставя мръсната кръв да изтече, а после заспива; а докато спи между краката му изпълзява нов, прекрасен свят. Мъртвите са тихи, новородените пищят възторжено; светът ликува от самото си раждане.
Възхитена еднодневка с измити, наивни очи: няма страх, няма смърт, няма история.

Той не усети кога изпусна листовете и те се разпиляха; вляха се в случайно въздушно течение, разбъркаха се и отлетяха.
Не бяха необходими. Никога не са били необходими.

Историците изгниват в библиотеките, опитвайки се да измислят история.
История няма, има библиотеки. Няма ключ, има широк, открит път, над който утрото окачва измитите си очи.

Историкът изтъня като лист хартия, огъна се и затрепера във влажния въздух.
Едно притичващо дете го грабна и сгъна корабче,
защото локвата така приличаше на езеро.