тревата се отвори пред вятъра: лента снижени снопове, в която пътят се очертаваше нееднозначно, но ясно. над нас се движеха облаци: бели, нахранени, безразлични, влачеха сенчестите си кореми над хълмове и реки.
в този миг нищо не изглеждаше невъзможно.

ако няма път, ще проправим

никога не съм си падала по уиски. помня как веднъж, бях ужасно пияна, някакъв тип дойде и ми бутна чаша в ръката като измърмори нещо. помислих, че отива в тоалетната или нещо подобно; подържах я известно време, после я оставих и си поръчах водка. той се върна след половин час, каза "наздраве" и ми разясни, че, видиш ли, всъщност искал да ме почерпи и защо съм пиела водка, като онова в чашата било джони уокър. без майтап. "ми... не се кефя на уиски, но мерси", и си глътнах водката. "абе мацка... тва е джони уокър бе..." и се завлачи нанякъде.

keep walking, baby

продължихме. нямахме посока, просто следвахме облаците, които изглеждаха напълно сигурни в движението си: бавно, почти незабележимо прекосяваха хладното синьо небе; по залез щяха да се оцветят в кърваво, но това не би ги смутило. тази кръв не е тяхна. не съм сигурна чия е, но те са невинни. невинни като бялата кърпа, която вероника подава на исус по пътя към разпятието; невинни и също толкова безсъзнателни.
сега тази кърпа е в някаква световноизвестна крипта, покрай нея се тълпят очи-фотоапарати и запечатват чудото, единствената снимка на христос. ден по-късно ще отлетят към лувъра и ще дъвчат сандвичи пред мона лиза; а после нотрдам и...

home is where the heart is

някои никога не успяват да пораснат. слагат маска на приспособяване, която убеждава невъоръженото око за няколко секунди: точно толкова, че да преминеш и да се усмихнеш, да бъдеш забравен и спокойно да продължиш по пътя си. всичко е наред.
през нощта ще сънуваш моста отпреди петнадесет години, след който те чака лятото: и дългите му дни, и смахнатите фантазии, и клечките, с които говориш с духове.
и тъгата, когато тези духове спрат да ти отговарят.
веднъж, преди адски много време, пътувах в рейса и майка ми, дали за да ме накара да млъкна или друго, ми каза, че ако много искаш нещо и го повториш наум сто пъти, то непременно се сбъдва.
реших, че ако ще си пожелавам нещо, трябва да го формулирам съвсем еднозначно, така че г-н бог да няма как да се измъкне с глупави оправдания, че не е разбрал. измислих ужасно дълго изречение с няколко подчинени, записах го и започнах да повтарям наум.
моста, лятото, мостът се срива, аз оставам там с приятелите ми завинаги или поне достатъчно дълго, че да ни омръзне. лятото не свършва или пък свършва, когато решим. може да завали сняг за няколко дни, защо не, но после пак ще е лято и така нататък.
мостът е срутен и всичко е възможно.
като се замисля, и сега не разсъждавам много по-зряло.
какво пък.

. . .

...какво да се прави, такива сме всичките: седим, пием и си говорим; изведнъж на някой му прищраква нещо и излиза, без дори да се сбогува. и после не го виждаме дълго, понякога с векове. плащаме му пиенето и му пожелаваме лек път, после ще разказва:
добрите приятели не се страхуват един за друг. понякога пътуват заедно, но не се изпращат; понякога са жестоки, но не се утешават.
и нищо не е загубено, никога нищо не е загубено -

when i get back, i'll drop a line