лятото се отдалечава: що за
безнадежден прицел в чезнеща мишена?
отлепих го от себе си, изсмуках ларвите
които ми повтаряха
студът е само илюзия
що за
бяла смърт посинели устни "не заспивай"

в моя частен киносалон зимата отчаяно върти
една и съща лента; пуканки, предъвкване, пре
навиване претегляне
снежен филм в дългия летен следобед лятото
е вечно

keep walking

пиронът на заземяването израствал по свое усмотрение
рано или късно
казват
рано или късно трябва да си стъпиш на краката

те са дълги, добре оформени и свършват
в яркочервени обувки
когато стъпя на асфалта, колите спират
но аз не обичам да се возя: защо

са ми всичките двеста и нещо кости
ако не мога да измина пътя си до Теб сама?


днес влязох в света неделя запалих някакви свещи не че съм религиозна
просто много обичам тази църква и спокойствието вън и вътре
деси писа че съм прекрасен човек, абе не много, аз и обещах че предстоят страхотни месеци
и така като се замисля
няма начин да не предстоят

wishlist:
- един дълъг изморителен преход през кончето и вихрен възнаграден с кафе с ром
- 10 дни в анкара и проклетникът да не изпуши тревата дотогава
- поне веднъж да се накефя на трева :))) досега или припадам, или заспивам, егати
- по-редовен спорт анти гръбначно изкривяване и изтрещяване
- мързел филми разходки табла го не непременно в този ред но непременно в този състав
- пиронът ми да се приземи в чаша мавруд
- изпростяваме бавно неусетно почти
аааа да, one more thing,
да се съберем с простаците от гуд олд таймс в пловдив или там някъде и да се похилим
както трябва защото

сипят жълтите дървета
есенна постеля
юнкер шмид в главата
сам ще се застреля и т.н. :) пусках го вече

не съм се наспивала от седмица, леко безмислено
пълен блокаж, издънки и какво друго, освен чувство за хумор :)
когато нишката се е скъсала някъде назад, да се връщаш ли да я връзваш,
нова ли да търсиш, или какво?
дезориентация отвсякъде и умора, ужасна умора.

имам някакво ирационално подозрение, че всичко това ще е за добро,
както казваше ники, не е най-добрият начин, но някои хора просто имат нужда от шамари.
спомням си последния ден в Орадеа, изложбата на реликвите, когато всички бяхме весели
и малко тъжни, заради предстоящото заминаване. липсват ми всичките, леженето по тревата
след разкопки и дългите, безмислени дискусии на съвременна тематика а ла "колко е кофти
дискриминацията", "колко е важно да сме отворени и позитивни и т.н.". системата го
изискваше, а ние изисквахме доброто си прекарване. :) и го имахме.
отидох на покрива на по-ниската цитадела, наполовина вкопан в земята, така че просто
изкачваш нещо като могила и ето те на върха на няколко столетия, възхитен и спокоен
както никога. сбогувах се с мястото, с прекарването си там, с гипсовите и метални статуи
в задния двор, покрай които се разхождахме, с добронамерените кучета, които изяждаха
обяда ни на тревата, с кирките, лопатите, румънската жега и неразбираемите, но адски
мили хора. :) усетих нещо особено, нещо като чувство, че нещо се е променило необратимо
и това носеше спокойствие и освобождение. сега се опитвам да си го припомня и да хвана
нишката, надявайки се, че не се е скъсала, просто пътят е по-заобиколен и непредвидим.
винаги съм била малко нещо сбъркана и не мога да направя разликата между пропадане
и нов живот; тя не е лесна за правене по принцип.
в момента твърде много ме боли глава, за да кажа нещо умно.
искам да дойде пролет, да тръгнем по хижи, да пътувам и т.н. и разни други неща,
защото никак не ми се пропада отново, ама никак. часовниковият механизъм е навит и си
тиктака, но не ми се връща назад. никак. и ето че дрънкам глупости, с някаква смътна
надежда, че един ден всичко ще има смисъл.

четири часа сън и кошмари с бункери,
вероятно поради коментара на една симпатяга
че така, както ние смятаме армировката,
може само да направиш бункер. може пък и да е друго
подземно напрегнато 1 2 3

има известна красота и в сгромолясването

второ или трето напрегнато състояние
нишките се изпъват по нормалата, едно твърде дълго скъсване
един твърде дълъг следобед, в който карамелените бонбони бяха единствената утеха
обичам го, той отиде на кино

защо снегът заваля по-късно при теб, попита, тези студени фронтове
идват от балканите
опитомих ги, подмамих ги с ръка, вързах
облачните им глави на тънка връв и ги повлякох след себе си

какво чакаш няма значение
важно е
какво те чака (ха ха ха)

просто няма начин да пропъдиш от главата си усещането, че
всичко това е един сън
и нищо
не те чака
освен може би събуждане,
може би.

*n+1-ви кадър, когато все още нищо не е загубено
опитите да отвори бутилка с вино продължават.
- искам да ме убедиш, че чашата е наполовина пълна
(смях зад кадър)
- това не е комедиен сериал
(смях зад кадър)
помежду им в червено кресло седи мълчаливата убеденост, че са наблюдавани.
превръщат се в параноици, изменя се кожата, а после косата им

когато била малка по цял ден седяла в задния двор, пред кошарите на зайците
ще отгатнете ли какво правят зайците по цял ден?
(смях зад кадър)
така и ги рисуваше; но заешката любов не е твърде разнообразна и затова купът с
еднотипни рисунки набъбваше, а малките зайци ставаха все повече и повече.
въпреки това, когато кучето се вмъкна в една от кошарите и изяде няколко дребосъка,
тя се разплака. тогава или малко по-късно престана да рисува.

не се смейте, моля ви, аз не съм параноичка.
"няма никакво съмнение, че аз съм малко извратен"
(смях зад кадър)
но те никога не са слушали димитър воев, много ви моля, накарайте ги да спрат да се смеят
малката розова мръвка висяща между зъбите на кучето нямаше дори козина
но кръв имаше, все още помня кървавите капки и неговият невинен поглед
можете ли да си представите вашата ръка в челюстите му?
защо никога не чуваме плач зад кадър?
само пред камера ли умеете да плачете?

моят много добър приятел искаше да разкара безцелните моменти от живота си. губенето
на време. липсата на осъзнатост. пожелах му успех, това е прекрасно.
тя искаше да се научи да живее със себе си.
(смях зад кадър)
обърна се и ги застреля
завесата е много
много
тънка.