Wednesday, November 15, 2006

Градска история


Когато писателят на градски истории ме попита какво име бих искала да получа, не му
отговорих. Нека ми измисли, казах си. Или да ме остави без име: някакво момиче, облегнало се на стената в пресечка на Раковска, което незнае накъде да тръгне "и това е положението", казаха три преминаващи шлифера с куфарчета. "Каква ти столица, какви 5 лева" - и завиха зад ъгъла.

Същия ден се отказах от поредната си неуместна идея и за възнаграждение си купих
албум на Пикасо, прекрасно издание на Taschen. Банкоматът отвори металната си уста и ми връчи двадесет лева с фалшивата ритуалност на подарък. Обикалях улиците, отвсякъде можех да си взема пари, албуми, да гледам спрелите коли в лабиринта и да си мисля колко ли е хубаво да можеш просто да се качиш в някоя от тях и да откараш нанякъде. С музика. С албум на Пикасо. С цигари. Без да се връщаш. Вероятно без да отидеш никъде.

Колкото до писателя, той нямаше нито имена за героите си, нито сюжети. Нямаше и пари,
затова му взех кафе и коняк и търпеливо седнах срещу него.
- Каквото и да се случи, започна той, то вече се е случвало някъде. Аз съм обречен да бъда
плагиат.

От другата страна на улицата, пред шикозен салон за красота седеше налудничаво, окъсано бабе с уокмен в ушите и извършваше странни дискодвижения.

- В този град лудите на глава на населението са повече от всеки друг - отговорих му.
Автотрагизмът му ми оставяше неловкото чувство на ирония и безсилие едновременно. Ако аз бях една от неговите героини, какво ли можеше да ми се случи, докато моят демиург се оплаква над кафето си, че не се е родил в някой ранен век; век на повсеместна амнезия и въодушевление, където той би могъл да каже каквото си иска, да измисля всякакви истории, дори да размаха бял лист и да запише името си върху камък, бронз или друг твърд носител.

Бабето размахваше ръце все по-бързо и по-бързо. Два високи ботуша с натъпкани дънки в тях се изправиха до стъклената врата зад нея като бутафорен тотем и изпратиха поредица радиовълни от изскубаните си вежди, някъде във висините.

- Можеш да ме научиш да ходя на токчета - предложих.
Той разлистваше празната си тетрадка нервно и несръчно. "Случвали са ми се много малко
интересни неща, останалото го е вършила главата ми. Но сега и това не помага.", беше казал веднъж преди време. "За да напишеш градска история, трябва да се скриеш в някое кафе, зад вестник или друга привидно жива маска и да наблюдаваш, да наблюдаваш, докато ти се приспи. А после да събереш парчетата от вече променената картина и да ги разбъркаш, така че сам да не познаеш улицата, на която си се озовал."

Аз имам ужасно чувство за ориентация. Способна съм да се загубя навсякъде. Наистина навсякъде.
"Веднъж", започнах с желанието да го поразвеселя малко, "отидох в Апартамента. Беше първият път, когато отивах там, и, разбира се, бях очарована. Седяхме в едно от по-страничните помещения, аз отидох за напитките - трудно намерих кухнята, но все пак я намерих - и взех две чаши греяно вино.
Обаче - на връщане не можах да намеря стаята. Обиколих три пъти през фоайето, група делириумни мъже ме гледаха като привидение или дежа ву; надничах във всяка стая, но всеки път се озовавах на проклетото фоайе. Незнам как стана. Беше много идиотско и ми стана смешно; взех телефона си и написах съобщение на Тъпия "Излез на фоайето." Няколко секунди по-късно той идва с разтревожена и учудена физиономия и пита: "Аре бе, да не стана нещо?" "А сега", отговарям аз с тих и конспиративен глас, "вземи тези чаши и тръгвай към нашето помещение." Смяхме се много."

Писателят обаче не се разсмя; някаква безшумна усмивка витаеше на лицето му и ми подсказваше, че и да отида във фоайето, няма да го намеря. Усещах как се разпадам на парчета: падаха в чая ми, върху ожуленото ми коляно, под масата и по тавана; сервитьорката се затича към мен, но се разпадна между масите и част от обърканото и лице се залепи върху прозореца. Отсреща бабето се хилеше, изтъняваше и се люлееше срещу вятъра като оригама.

Усмихнах се и аз и си пожелах, когато писателят се събуди, да ме намери в някоя друга история, на някоя друга пресечка.

И да ми върне името.

Monday, May 15, 2006

случайни намерения днес
(ако намерение е нещо намерено :)

http://www.chbooks.com/online/eunoia/index.html на Кристиан Бьок, адски интересен съвременен автор, който тъпче брадата на Витгенщайн.

http://www.ubu.com/papers/object/03_bok.pdf и пак от същия, размисли върху робопоетиката.

в прекия смисъл на думата нямам намерения.

Tuesday, April 25, 2006

/г.
можеш ли да направиш нещо за мен?

знам че искам много но
се уповавам на твоята безграничност
и, така погледнато, е
адски малко/

когато окото се затваря, унищожава целия свят пред себе си

свличаш люспите ми една по една:
лук, изтръгнат от твоята градина -
лютя в очите ти но колко неспособни сме да плачем

късам туморите ти от себе си: не ме обичай
суетата ми, тя не позволява
да те деля
с тези врящи легиони в казана на любовта ти
затова не чакай тази вечер да се прибера при теб: измисли си друга
зимата е моето легло

зимата е повече от основание

вчера гледах как слънцето се разтваря в топлия въздух
от раните му изтекоха изкуствените светлини
неоновите артерии и вени на трафика, електрическата красота
на твоя синтетичен двойник
/той е не по-лош любовник от теб,

бих казала, дори по-изтънчен, защото ти и за миг не забравяш,
че съм животно/

удряш ме и ме захвърляш всеки път когато полетя към теб като муха
или комар който иска да изгори на небесния ти фенер
милост?
сега
ми се струва по-трудно от всякога

когато догоря и олекна
а това ще стане скоро
ще скъсам нишката на земното притегляне и ще се превърна в атом
/от онези които така ненавиждаш защото оспорват твоята цялостност/

и ето те
в период на полуразпад, вековно разцепление
по билото където зимно мляко се пресича,
ще те срещна там
/ако ми е отредено/

ще бъда атом може би хелиев
очите ми ще кръжат край мен като два електрона
сърцето ми ще е ядро
с недостатъчна притегателна сила

ще ги въртя така бързо че няма да усещам изтръпването върху езика
ерозията в тялото ти докато ти се умилквам - не е нужно,
г.,
не е нужно -
сама се презирам достатъчно

и ето ме
в жълтата стая където те няма
разбирам колко си истински
вън от мен, вън от зимата
докато кръвта тече между краката ми: не всяко
дете трябва да бъде родено

за да изтръгна електроните-очи от себе си
а заедно с тях и всичката ми отрицателност: непълна, но
достатъчно лека за да стигна до теб

Thursday, March 23, 2006

просто не съм създадена за блогове :)

Mother love bone - Crown of thorns.

Wednesday, February 15, 2006

something for the girl with everything