Първо беше студът. Дъхът ми, оцветен в млечнобяло миг след като вратите на автобуса се затвориха. Бях изпуснала спирката си или бях хванала грешен автобус, няма значение; беше адски студено. В далечината изкуствената жълта светлина на прозорците изрязваше илюзорни квадрати топлина, притъпяваше ъглите и заглушаваше думите на сенките, които се изправяха зад стъклата с чаша в ръка. Наздраве, беше прекрасна година.

Жена в черна рокля се отдръпва от стъклото, допива последната глътка вино и оставя чашата на масата с изчистено, премерено движение, което мълчаливо навява усещане за край. Изпъва бялата покривка, подрежда възглавниците върху креслата, отваря масивен дървен шкаф и изважда прилежно сгънат бял чаршаф. Застава пред огледалото в бронзова рамка; след известно колебание, се появява отражението и. Съблича роклята си, събува обувките, пуска косата си. Чернобяла снимка в рамка от стената я поглежда с възхищение и, може би, малко тъга. Тя хвърля чаршафа върху огледалото и поглежда към некролога.
Наздраве, беше прекрасна година.

Бягах не само защото беше студено. Бягах, въпреки че беше студено. Продължавах да бягам дори след като палтото ми се превърна в потен черен дюшек на изтощени, шизофренични любовници; след като дъхът ми изсвистя покрай ухото и остана назад, а чантата ми изплези език от изтощение и изплю ключове, портмоне, смачкани касови бележки. Бягах докато смехът наду дробовете ми и два млечнобели балона полетяха към небето; бягах, защото обичам да бягам. Наздраве, беше прекрасна година.