не съм се наспивала от седмица, леко безмислено
пълен блокаж, издънки и какво друго, освен чувство за хумор :)
когато нишката се е скъсала някъде назад, да се връщаш ли да я връзваш,
нова ли да търсиш, или какво?
дезориентация отвсякъде и умора, ужасна умора.

имам някакво ирационално подозрение, че всичко това ще е за добро,
както казваше ники, не е най-добрият начин, но някои хора просто имат нужда от шамари.
спомням си последния ден в Орадеа, изложбата на реликвите, когато всички бяхме весели
и малко тъжни, заради предстоящото заминаване. липсват ми всичките, леженето по тревата
след разкопки и дългите, безмислени дискусии на съвременна тематика а ла "колко е кофти
дискриминацията", "колко е важно да сме отворени и позитивни и т.н.". системата го
изискваше, а ние изисквахме доброто си прекарване. :) и го имахме.
отидох на покрива на по-ниската цитадела, наполовина вкопан в земята, така че просто
изкачваш нещо като могила и ето те на върха на няколко столетия, възхитен и спокоен
както никога. сбогувах се с мястото, с прекарването си там, с гипсовите и метални статуи
в задния двор, покрай които се разхождахме, с добронамерените кучета, които изяждаха
обяда ни на тревата, с кирките, лопатите, румънската жега и неразбираемите, но адски
мили хора. :) усетих нещо особено, нещо като чувство, че нещо се е променило необратимо
и това носеше спокойствие и освобождение. сега се опитвам да си го припомня и да хвана
нишката, надявайки се, че не се е скъсала, просто пътят е по-заобиколен и непредвидим.
винаги съм била малко нещо сбъркана и не мога да направя разликата между пропадане
и нов живот; тя не е лесна за правене по принцип.
в момента твърде много ме боли глава, за да кажа нещо умно.
искам да дойде пролет, да тръгнем по хижи, да пътувам и т.н. и разни други неща,
защото никак не ми се пропада отново, ама никак. часовниковият механизъм е навит и си
тиктака, но не ми се връща назад. никак. и ето че дрънкам глупости, с някаква смътна
надежда, че един ден всичко ще има смисъл.