лятото се отдалечава: що за
безнадежден прицел в чезнеща мишена?
отлепих го от себе си, изсмуках ларвите
които ми повтаряха
студът е само илюзия
що за
бяла смърт посинели устни "не заспивай"

в моя частен киносалон зимата отчаяно върти
една и съща лента; пуканки, предъвкване, пре
навиване претегляне
снежен филм в дългия летен следобед лятото
е вечно

keep walking

пиронът на заземяването израствал по свое усмотрение
рано или късно
казват
рано или късно трябва да си стъпиш на краката

те са дълги, добре оформени и свършват
в яркочервени обувки
когато стъпя на асфалта, колите спират
но аз не обичам да се возя: защо

са ми всичките двеста и нещо кости
ако не мога да измина пътя си до Теб сама?


днес влязох в света неделя запалих някакви свещи не че съм религиозна
просто много обичам тази църква и спокойствието вън и вътре
деси писа че съм прекрасен човек, абе не много, аз и обещах че предстоят страхотни месеци
и така като се замисля
няма начин да не предстоят

wishlist:
- един дълъг изморителен преход през кончето и вихрен възнаграден с кафе с ром
- 10 дни в анкара и проклетникът да не изпуши тревата дотогава
- поне веднъж да се накефя на трева :))) досега или припадам, или заспивам, егати
- по-редовен спорт анти гръбначно изкривяване и изтрещяване
- мързел филми разходки табла го не непременно в този ред но непременно в този състав
- пиронът ми да се приземи в чаша мавруд
- изпростяваме бавно неусетно почти
аааа да, one more thing,
да се съберем с простаците от гуд олд таймс в пловдив или там някъде и да се похилим
както трябва защото

сипят жълтите дървета
есенна постеля
юнкер шмид в главата
сам ще се застреля и т.н. :) пусках го вече

не съм се наспивала от седмица, леко безмислено
пълен блокаж, издънки и какво друго, освен чувство за хумор :)
когато нишката се е скъсала някъде назад, да се връщаш ли да я връзваш,
нова ли да търсиш, или какво?
дезориентация отвсякъде и умора, ужасна умора.

имам някакво ирационално подозрение, че всичко това ще е за добро,
както казваше ники, не е най-добрият начин, но някои хора просто имат нужда от шамари.
спомням си последния ден в Орадеа, изложбата на реликвите, когато всички бяхме весели
и малко тъжни, заради предстоящото заминаване. липсват ми всичките, леженето по тревата
след разкопки и дългите, безмислени дискусии на съвременна тематика а ла "колко е кофти
дискриминацията", "колко е важно да сме отворени и позитивни и т.н.". системата го
изискваше, а ние изисквахме доброто си прекарване. :) и го имахме.
отидох на покрива на по-ниската цитадела, наполовина вкопан в земята, така че просто
изкачваш нещо като могила и ето те на върха на няколко столетия, възхитен и спокоен
както никога. сбогувах се с мястото, с прекарването си там, с гипсовите и метални статуи
в задния двор, покрай които се разхождахме, с добронамерените кучета, които изяждаха
обяда ни на тревата, с кирките, лопатите, румънската жега и неразбираемите, но адски
мили хора. :) усетих нещо особено, нещо като чувство, че нещо се е променило необратимо
и това носеше спокойствие и освобождение. сега се опитвам да си го припомня и да хвана
нишката, надявайки се, че не се е скъсала, просто пътят е по-заобиколен и непредвидим.
винаги съм била малко нещо сбъркана и не мога да направя разликата между пропадане
и нов живот; тя не е лесна за правене по принцип.
в момента твърде много ме боли глава, за да кажа нещо умно.
искам да дойде пролет, да тръгнем по хижи, да пътувам и т.н. и разни други неща,
защото никак не ми се пропада отново, ама никак. часовниковият механизъм е навит и си
тиктака, но не ми се връща назад. никак. и ето че дрънкам глупости, с някаква смътна
надежда, че един ден всичко ще има смисъл.

четири часа сън и кошмари с бункери,
вероятно поради коментара на една симпатяга
че така, както ние смятаме армировката,
може само да направиш бункер. може пък и да е друго
подземно напрегнато 1 2 3

има известна красота и в сгромолясването

второ или трето напрегнато състояние
нишките се изпъват по нормалата, едно твърде дълго скъсване
един твърде дълъг следобед, в който карамелените бонбони бяха единствената утеха
обичам го, той отиде на кино

защо снегът заваля по-късно при теб, попита, тези студени фронтове
идват от балканите
опитомих ги, подмамих ги с ръка, вързах
облачните им глави на тънка връв и ги повлякох след себе си

какво чакаш няма значение
важно е
какво те чака (ха ха ха)

просто няма начин да пропъдиш от главата си усещането, че
всичко това е един сън
и нищо
не те чака
освен може би събуждане,
може би.

*n+1-ви кадър, когато все още нищо не е загубено
опитите да отвори бутилка с вино продължават.
- искам да ме убедиш, че чашата е наполовина пълна
(смях зад кадър)
- това не е комедиен сериал
(смях зад кадър)
помежду им в червено кресло седи мълчаливата убеденост, че са наблюдавани.
превръщат се в параноици, изменя се кожата, а после косата им

когато била малка по цял ден седяла в задния двор, пред кошарите на зайците
ще отгатнете ли какво правят зайците по цял ден?
(смях зад кадър)
така и ги рисуваше; но заешката любов не е твърде разнообразна и затова купът с
еднотипни рисунки набъбваше, а малките зайци ставаха все повече и повече.
въпреки това, когато кучето се вмъкна в една от кошарите и изяде няколко дребосъка,
тя се разплака. тогава или малко по-късно престана да рисува.

не се смейте, моля ви, аз не съм параноичка.
"няма никакво съмнение, че аз съм малко извратен"
(смях зад кадър)
но те никога не са слушали димитър воев, много ви моля, накарайте ги да спрат да се смеят
малката розова мръвка висяща между зъбите на кучето нямаше дори козина
но кръв имаше, все още помня кървавите капки и неговият невинен поглед
можете ли да си представите вашата ръка в челюстите му?
защо никога не чуваме плач зад кадър?
само пред камера ли умеете да плачете?

моят много добър приятел искаше да разкара безцелните моменти от живота си. губенето
на време. липсата на осъзнатост. пожелах му успех, това е прекрасно.
тя искаше да се научи да живее със себе си.
(смях зад кадър)
обърна се и ги застреля
завесата е много
много
тънка.

Първо беше студът. Дъхът ми, оцветен в млечнобяло миг след като вратите на автобуса се затвориха. Бях изпуснала спирката си или бях хванала грешен автобус, няма значение; беше адски студено. В далечината изкуствената жълта светлина на прозорците изрязваше илюзорни квадрати топлина, притъпяваше ъглите и заглушаваше думите на сенките, които се изправяха зад стъклата с чаша в ръка. Наздраве, беше прекрасна година.

Жена в черна рокля се отдръпва от стъклото, допива последната глътка вино и оставя чашата на масата с изчистено, премерено движение, което мълчаливо навява усещане за край. Изпъва бялата покривка, подрежда възглавниците върху креслата, отваря масивен дървен шкаф и изважда прилежно сгънат бял чаршаф. Застава пред огледалото в бронзова рамка; след известно колебание, се появява отражението и. Съблича роклята си, събува обувките, пуска косата си. Чернобяла снимка в рамка от стената я поглежда с възхищение и, може би, малко тъга. Тя хвърля чаршафа върху огледалото и поглежда към некролога.
Наздраве, беше прекрасна година.

Бягах не само защото беше студено. Бягах, въпреки че беше студено. Продължавах да бягам дори след като палтото ми се превърна в потен черен дюшек на изтощени, шизофренични любовници; след като дъхът ми изсвистя покрай ухото и остана назад, а чантата ми изплези език от изтощение и изплю ключове, портмоне, смачкани касови бележки. Бягах докато смехът наду дробовете ми и два млечнобели балона полетяха към небето; бягах, защото обичам да бягам. Наздраве, беше прекрасна година.

Ciao Sofia!!!

няма майтап, главата ми ще се пръсне
неговата усмивка отлита с влака към истанбул, наревавам се както подобава
изпивам няколко чаши вино с тъпия, гледаме ангели в америка
проектите и нещата-за-правене се забиват като методични пирони в главата ми
просто не знам откъде да започна, цикля и пълня чаша с вино, изливам я в мивката
имам хиляди идеи и нито една не мога да доведа докрай, 22 години стрийм ъф коншънс
фрагментирани спомени и избиващото по кожата му усещане за смисъл
любов въоръжена с търпение и разни войни за водене: някъде навън се чуват изстрели,
някой се опитва да скърби, вестниците са на различно мнение за изхода на нещата
в кръчмите се чуват разговори: това се случило там, това е изгубено, а това ще спечели
ще обичам още малко преди да полудея а после ще полудея
красиво гръмовно безвъзвратно

понеделник трябва да ми донесе плик с надежда
вечно отсъстващият от стая 237 ще дръпне очилата си с учудване и ще попита:
ама защо точно анкара?
ей затова

истина ви казвам така обичам този мъж, и следващите седмици на променящо се усещане
за отсъствие но все пак
отсъствие
ще си струват
а от покрива на виас ще поникне топла връзка до университета METU в анкара
и септември
живот и здраве но преди всичко живот
ще стегна куфарите ще отлетя без куфари и ще се приземя в леглото му
където ми е мястото

absolut love
или
бронзът в растите му след който
епохата на суша свършва: нека
варовикът омекне, нека зимата
нахрани със студеното си мляко
спящите с отворена уста

ноември не води доникъде. така и аз
се хлътвам в гърлото на влака,
възпалявам го
опънатите жици някога напомняха спасение
сега
поредната възможност за обесване
която няма да се използвам

уча се да ходя по въже не ми се умира
уча се да спя да натежавам
в подутите торбички под очите уча се
да прибягвам до това и онова но не да бягам
да завършвам стихове или изобщо да не почвам

не че беше пирон но така ми се струваше

забит неловко върху дървен стол помислих си

не падай не

изпадай в празнословия бъди ми клин

луната е зелена за избиване

тези нощи тези масови кланици схизми епохи

пожълтяват в тетрадките по история аз вън съм и пиша

собствената си история с недостоверни мъченици

лятото на 2008-ма било необичайно топло

слънчеви удари оставяли инфарктните сърца втрещени

любовници

полагали клетви и тръгвали на безнадежден поход

срещу скуката и прашните тетрадки

до един сме бездарници знаем го

до един сме бездарници но какво да се прави

историята скъсана наново се изписвала

историята траела не повече от седмица

а после

се вмирисвала

побърквам се е повече от ясно

побърквам се пиронът е ръждясал

началото не ми харесва

а вече край в корема му израства

ние всички бяхме объркани, ние просто
не знаехме къде да денем главите си

да се срещнем и изгубим, това бе
толкова естествено като кръвопреливането

рано сутрин: ние прекосявахме реки от кръв
но тя не беше наша, ние се обичахме

и подобно пясъчните пръсти на ноември
свършвахме без да му видим края

първо, натрапчивата мисъл, че нещо трябва да се случи и този ноември
дните на ставане в 7, чертежи и общи-приказки-с-когото-падне или сменящите се една след друга книги през 12те минути в метрото взимат да омръзват
върти ми се в главата нещо за стоп до забравено от бога място или някой любим град, търново или благоевград.

и спомените от лятото които изглеждат по-чужди и далечни от окачен пейзаж от алпите; има дни в които животът протича по съвсем различен начин и си обещаваш да не забравиш онова усещане в кръвта, има го, не го забравяй, но го забравяш.
да го ... и рутината.

A Day in the Life of a Musician
Erik Satie

An artist must regulate his life.

Here is a time-table of my daily acts. I rise at 7.18; am inspired from 10.23 to 11.47. I lunch at 12.11 and leave the table at 12.14. A healthy ride on horse-back round my domain follows from 1.19 pm to 2.53 pm. Another bout of inspiration from 3.12 to 4.7 pm. From 5 to 6.47 pm various occupations (fencing, reflection, immobility, visits, contemplation, dexterity, natation, etc.)

Dinner is served at 7.16 and finished at 7.20 pm. From 8.9 to 9.59 pm symphonic readings (out loud). I go to bed regularly at 10.37 pm. Once a week (on Tuesdays) I awake with a start at 3.14 am.

My only nourishment consists of food that is white: eggs, sugar, shredded bones, the fat of dead animals, veal, salt, coco-nuts, chicken cooked in white water, mouldy fruit, rice, turnips, sausages in camphor, pastry, cheese (white varieties), cotton salad, and certain kinds of fish (without their skin). I boil my wine and drink it cold mixed with the juice of the Fuschia. I have a good appetite but never talk when eating for fear of strangling myself.

I breathe carefully (a little at a time) and dance very rarely. When walking I hold my ribs and look steadily behind me.

My expression is very serious; when I laugh it is unintentional, and I always apologise very politely.

I sleep with only one eye closed, very profoundly. My bed is round with a hole in it for my head to go through. Every hour a servant takes my temperature and gives me another.


source: www.ubu.com

Savatage - Watching you fall,

от много добрия албум Handful of rain. За първи път го слушах преди около 4 години, през отворените прозорци на колата блъскаше горещ въздух, а ние летяхме с около 120км/ч в един кошмарно жегав ден някъде между Благоевград и Петрич. Бях лудо влюбена в шофьора, от време на време му пусках ръка и се хилехме като глупаци.

Беше прекрасно лято; каквото беше и предишното, и това. Няколко поста по-надолу Козма Прутков се кълне във вечното завръщане на лятото; склонна съм да му вярвам - винаги с усмивка. И едно наум.

Добро утро. :)

ъхм това беше превъзходен месец, месец на месеците; Трансилвания, разкопките, виното от сутрин до вечер, парчетата османски лули, Ремос, когото упорито наричахме Размус, стопа из румънските и унгарски села, двата дни в Будапеща, езерата, бурята и евтините, за-нищо-не-ставащи спални чували и Джеси, която пее опера в банята и ходи до Париж с кон.

ред е на асоциалната седмица с огромен списък от филми, музика, креди, моливи, хлебни гуми и светия мързел. алелуя.

Пол Целан


Corona

От ръката ми хрупа есента своя лист: ние сме приятели.
Измъкваме времето от орехите и го учим да ходи:
времето пак се завръща в черупката.

В огледалото е неделя,
в съня си спим,
устата говори истина.

Окото ми плъзва надолу към пола на любимата:
ние се гледаме,
мълвим си тъмно,
обичаме се като мак и памет,
спим като вино в раковини,
като морето в струята кръв на луната.

Стоим прегърнати на прозореца, от улицата ни гледат:
време е да узнаят!
Време е камъкът да поиска да разцъфти,
в безпокойството да затупти сърце.
Време е да стане време.

Време е.

1952

red shoes blues

i've got my reeed shoooooeees (saxophone)
red reeeed shoooeees auuuwwww
and i've got the bluuuueees (saxophone)
in my red reeed shoooeees

тревата се отвори пред вятъра: лента снижени снопове, в която пътят се очертаваше нееднозначно, но ясно. над нас се движеха облаци: бели, нахранени, безразлични, влачеха сенчестите си кореми над хълмове и реки.
в този миг нищо не изглеждаше невъзможно.

ако няма път, ще проправим

никога не съм си падала по уиски. помня как веднъж, бях ужасно пияна, някакъв тип дойде и ми бутна чаша в ръката като измърмори нещо. помислих, че отива в тоалетната или нещо подобно; подържах я известно време, после я оставих и си поръчах водка. той се върна след половин час, каза "наздраве" и ми разясни, че, видиш ли, всъщност искал да ме почерпи и защо съм пиела водка, като онова в чашата било джони уокър. без майтап. "ми... не се кефя на уиски, но мерси", и си глътнах водката. "абе мацка... тва е джони уокър бе..." и се завлачи нанякъде.

keep walking, baby

продължихме. нямахме посока, просто следвахме облаците, които изглеждаха напълно сигурни в движението си: бавно, почти незабележимо прекосяваха хладното синьо небе; по залез щяха да се оцветят в кърваво, но това не би ги смутило. тази кръв не е тяхна. не съм сигурна чия е, но те са невинни. невинни като бялата кърпа, която вероника подава на исус по пътя към разпятието; невинни и също толкова безсъзнателни.
сега тази кърпа е в някаква световноизвестна крипта, покрай нея се тълпят очи-фотоапарати и запечатват чудото, единствената снимка на христос. ден по-късно ще отлетят към лувъра и ще дъвчат сандвичи пред мона лиза; а после нотрдам и...

home is where the heart is

някои никога не успяват да пораснат. слагат маска на приспособяване, която убеждава невъоръженото око за няколко секунди: точно толкова, че да преминеш и да се усмихнеш, да бъдеш забравен и спокойно да продължиш по пътя си. всичко е наред.
през нощта ще сънуваш моста отпреди петнадесет години, след който те чака лятото: и дългите му дни, и смахнатите фантазии, и клечките, с които говориш с духове.
и тъгата, когато тези духове спрат да ти отговарят.
веднъж, преди адски много време, пътувах в рейса и майка ми, дали за да ме накара да млъкна или друго, ми каза, че ако много искаш нещо и го повториш наум сто пъти, то непременно се сбъдва.
реших, че ако ще си пожелавам нещо, трябва да го формулирам съвсем еднозначно, така че г-н бог да няма как да се измъкне с глупави оправдания, че не е разбрал. измислих ужасно дълго изречение с няколко подчинени, записах го и започнах да повтарям наум.
моста, лятото, мостът се срива, аз оставам там с приятелите ми завинаги или поне достатъчно дълго, че да ни омръзне. лятото не свършва или пък свършва, когато решим. може да завали сняг за няколко дни, защо не, но после пак ще е лято и така нататък.
мостът е срутен и всичко е възможно.
като се замисля, и сега не разсъждавам много по-зряло.
какво пък.

. . .

...какво да се прави, такива сме всичките: седим, пием и си говорим; изведнъж на някой му прищраква нещо и излиза, без дори да се сбогува. и после не го виждаме дълго, понякога с векове. плащаме му пиенето и му пожелаваме лек път, после ще разказва:
добрите приятели не се страхуват един за друг. понякога пътуват заедно, но не се изпращат; понякога са жестоки, но не се утешават.
и нищо не е загубено, никога нищо не е загубено -

when i get back, i'll drop a line