Първо беше студът. Дъхът ми, оцветен в млечнобяло миг след като вратите на автобуса се затвориха. Бях изпуснала спирката си или бях хванала грешен автобус, няма значение; беше адски студено. В далечината изкуствената жълта светлина на прозорците изрязваше илюзорни квадрати топлина, притъпяваше ъглите и заглушаваше думите на сенките, които се изправяха зад стъклата с чаша в ръка. Наздраве, беше прекрасна година.

Жена в черна рокля се отдръпва от стъклото, допива последната глътка вино и оставя чашата на масата с изчистено, премерено движение, което мълчаливо навява усещане за край. Изпъва бялата покривка, подрежда възглавниците върху креслата, отваря масивен дървен шкаф и изважда прилежно сгънат бял чаршаф. Застава пред огледалото в бронзова рамка; след известно колебание, се появява отражението и. Съблича роклята си, събува обувките, пуска косата си. Чернобяла снимка в рамка от стената я поглежда с възхищение и, може би, малко тъга. Тя хвърля чаршафа върху огледалото и поглежда към некролога.
Наздраве, беше прекрасна година.

Бягах не само защото беше студено. Бягах, въпреки че беше студено. Продължавах да бягам дори след като палтото ми се превърна в потен черен дюшек на изтощени, шизофренични любовници; след като дъхът ми изсвистя покрай ухото и остана назад, а чантата ми изплези език от изтощение и изплю ключове, портмоне, смачкани касови бележки. Бягах докато смехът наду дробовете ми и два млечнобели балона полетяха към небето; бягах, защото обичам да бягам. Наздраве, беше прекрасна година.

Ciao Sofia!!!

няма майтап, главата ми ще се пръсне
неговата усмивка отлита с влака към истанбул, наревавам се както подобава
изпивам няколко чаши вино с тъпия, гледаме ангели в америка
проектите и нещата-за-правене се забиват като методични пирони в главата ми
просто не знам откъде да започна, цикля и пълня чаша с вино, изливам я в мивката
имам хиляди идеи и нито една не мога да доведа докрай, 22 години стрийм ъф коншънс
фрагментирани спомени и избиващото по кожата му усещане за смисъл
любов въоръжена с търпение и разни войни за водене: някъде навън се чуват изстрели,
някой се опитва да скърби, вестниците са на различно мнение за изхода на нещата
в кръчмите се чуват разговори: това се случило там, това е изгубено, а това ще спечели
ще обичам още малко преди да полудея а после ще полудея
красиво гръмовно безвъзвратно

понеделник трябва да ми донесе плик с надежда
вечно отсъстващият от стая 237 ще дръпне очилата си с учудване и ще попита:
ама защо точно анкара?
ей затова

истина ви казвам така обичам този мъж, и следващите седмици на променящо се усещане
за отсъствие но все пак
отсъствие
ще си струват
а от покрива на виас ще поникне топла връзка до университета METU в анкара
и септември
живот и здраве но преди всичко живот
ще стегна куфарите ще отлетя без куфари и ще се приземя в леглото му
където ми е мястото

absolut love
или
бронзът в растите му след който
епохата на суша свършва: нека
варовикът омекне, нека зимата
нахрани със студеното си мляко
спящите с отворена уста

ноември не води доникъде. така и аз
се хлътвам в гърлото на влака,
възпалявам го
опънатите жици някога напомняха спасение
сега
поредната възможност за обесване
която няма да се използвам

уча се да ходя по въже не ми се умира
уча се да спя да натежавам
в подутите торбички под очите уча се
да прибягвам до това и онова но не да бягам
да завършвам стихове или изобщо да не почвам

не че беше пирон но така ми се струваше

забит неловко върху дървен стол помислих си

не падай не

изпадай в празнословия бъди ми клин

луната е зелена за избиване

тези нощи тези масови кланици схизми епохи

пожълтяват в тетрадките по история аз вън съм и пиша

собствената си история с недостоверни мъченици

лятото на 2008-ма било необичайно топло

слънчеви удари оставяли инфарктните сърца втрещени

любовници

полагали клетви и тръгвали на безнадежден поход

срещу скуката и прашните тетрадки

до един сме бездарници знаем го

до един сме бездарници но какво да се прави

историята скъсана наново се изписвала

историята траела не повече от седмица

а после

се вмирисвала

побърквам се е повече от ясно

побърквам се пиронът е ръждясал

началото не ми харесва

а вече край в корема му израства

ние всички бяхме объркани, ние просто
не знаехме къде да денем главите си

да се срещнем и изгубим, това бе
толкова естествено като кръвопреливането

рано сутрин: ние прекосявахме реки от кръв
но тя не беше наша, ние се обичахме

и подобно пясъчните пръсти на ноември
свършвахме без да му видим края

първо, натрапчивата мисъл, че нещо трябва да се случи и този ноември
дните на ставане в 7, чертежи и общи-приказки-с-когото-падне или сменящите се една след друга книги през 12те минути в метрото взимат да омръзват
върти ми се в главата нещо за стоп до забравено от бога място или някой любим град, търново или благоевград.

и спомените от лятото които изглеждат по-чужди и далечни от окачен пейзаж от алпите; има дни в които животът протича по съвсем различен начин и си обещаваш да не забравиш онова усещане в кръвта, има го, не го забравяй, но го забравяш.
да го ... и рутината.

A Day in the Life of a Musician
Erik Satie

An artist must regulate his life.

Here is a time-table of my daily acts. I rise at 7.18; am inspired from 10.23 to 11.47. I lunch at 12.11 and leave the table at 12.14. A healthy ride on horse-back round my domain follows from 1.19 pm to 2.53 pm. Another bout of inspiration from 3.12 to 4.7 pm. From 5 to 6.47 pm various occupations (fencing, reflection, immobility, visits, contemplation, dexterity, natation, etc.)

Dinner is served at 7.16 and finished at 7.20 pm. From 8.9 to 9.59 pm symphonic readings (out loud). I go to bed regularly at 10.37 pm. Once a week (on Tuesdays) I awake with a start at 3.14 am.

My only nourishment consists of food that is white: eggs, sugar, shredded bones, the fat of dead animals, veal, salt, coco-nuts, chicken cooked in white water, mouldy fruit, rice, turnips, sausages in camphor, pastry, cheese (white varieties), cotton salad, and certain kinds of fish (without their skin). I boil my wine and drink it cold mixed with the juice of the Fuschia. I have a good appetite but never talk when eating for fear of strangling myself.

I breathe carefully (a little at a time) and dance very rarely. When walking I hold my ribs and look steadily behind me.

My expression is very serious; when I laugh it is unintentional, and I always apologise very politely.

I sleep with only one eye closed, very profoundly. My bed is round with a hole in it for my head to go through. Every hour a servant takes my temperature and gives me another.


source: www.ubu.com

Savatage - Watching you fall,

от много добрия албум Handful of rain. За първи път го слушах преди около 4 години, през отворените прозорци на колата блъскаше горещ въздух, а ние летяхме с около 120км/ч в един кошмарно жегав ден някъде между Благоевград и Петрич. Бях лудо влюбена в шофьора, от време на време му пусках ръка и се хилехме като глупаци.

Беше прекрасно лято; каквото беше и предишното, и това. Няколко поста по-надолу Козма Прутков се кълне във вечното завръщане на лятото; склонна съм да му вярвам - винаги с усмивка. И едно наум.

Добро утро. :)

ъхм това беше превъзходен месец, месец на месеците; Трансилвания, разкопките, виното от сутрин до вечер, парчетата османски лули, Ремос, когото упорито наричахме Размус, стопа из румънските и унгарски села, двата дни в Будапеща, езерата, бурята и евтините, за-нищо-не-ставащи спални чували и Джеси, която пее опера в банята и ходи до Париж с кон.

ред е на асоциалната седмица с огромен списък от филми, музика, креди, моливи, хлебни гуми и светия мързел. алелуя.

Пол Целан


Corona

От ръката ми хрупа есента своя лист: ние сме приятели.
Измъкваме времето от орехите и го учим да ходи:
времето пак се завръща в черупката.

В огледалото е неделя,
в съня си спим,
устата говори истина.

Окото ми плъзва надолу към пола на любимата:
ние се гледаме,
мълвим си тъмно,
обичаме се като мак и памет,
спим като вино в раковини,
като морето в струята кръв на луната.

Стоим прегърнати на прозореца, от улицата ни гледат:
време е да узнаят!
Време е камъкът да поиска да разцъфти,
в безпокойството да затупти сърце.
Време е да стане време.

Време е.

1952

red shoes blues

i've got my reeed shoooooeees (saxophone)
red reeeed shoooeees auuuwwww
and i've got the bluuuueees (saxophone)
in my red reeed shoooeees

тревата се отвори пред вятъра: лента снижени снопове, в която пътят се очертаваше нееднозначно, но ясно. над нас се движеха облаци: бели, нахранени, безразлични, влачеха сенчестите си кореми над хълмове и реки.
в този миг нищо не изглеждаше невъзможно.

ако няма път, ще проправим

никога не съм си падала по уиски. помня как веднъж, бях ужасно пияна, някакъв тип дойде и ми бутна чаша в ръката като измърмори нещо. помислих, че отива в тоалетната или нещо подобно; подържах я известно време, после я оставих и си поръчах водка. той се върна след половин час, каза "наздраве" и ми разясни, че, видиш ли, всъщност искал да ме почерпи и защо съм пиела водка, като онова в чашата било джони уокър. без майтап. "ми... не се кефя на уиски, но мерси", и си глътнах водката. "абе мацка... тва е джони уокър бе..." и се завлачи нанякъде.

keep walking, baby

продължихме. нямахме посока, просто следвахме облаците, които изглеждаха напълно сигурни в движението си: бавно, почти незабележимо прекосяваха хладното синьо небе; по залез щяха да се оцветят в кърваво, но това не би ги смутило. тази кръв не е тяхна. не съм сигурна чия е, но те са невинни. невинни като бялата кърпа, която вероника подава на исус по пътя към разпятието; невинни и също толкова безсъзнателни.
сега тази кърпа е в някаква световноизвестна крипта, покрай нея се тълпят очи-фотоапарати и запечатват чудото, единствената снимка на христос. ден по-късно ще отлетят към лувъра и ще дъвчат сандвичи пред мона лиза; а после нотрдам и...

home is where the heart is

някои никога не успяват да пораснат. слагат маска на приспособяване, която убеждава невъоръженото око за няколко секунди: точно толкова, че да преминеш и да се усмихнеш, да бъдеш забравен и спокойно да продължиш по пътя си. всичко е наред.
през нощта ще сънуваш моста отпреди петнадесет години, след който те чака лятото: и дългите му дни, и смахнатите фантазии, и клечките, с които говориш с духове.
и тъгата, когато тези духове спрат да ти отговарят.
веднъж, преди адски много време, пътувах в рейса и майка ми, дали за да ме накара да млъкна или друго, ми каза, че ако много искаш нещо и го повториш наум сто пъти, то непременно се сбъдва.
реших, че ако ще си пожелавам нещо, трябва да го формулирам съвсем еднозначно, така че г-н бог да няма как да се измъкне с глупави оправдания, че не е разбрал. измислих ужасно дълго изречение с няколко подчинени, записах го и започнах да повтарям наум.
моста, лятото, мостът се срива, аз оставам там с приятелите ми завинаги или поне достатъчно дълго, че да ни омръзне. лятото не свършва или пък свършва, когато решим. може да завали сняг за няколко дни, защо не, но после пак ще е лято и така нататък.
мостът е срутен и всичко е възможно.
като се замисля, и сега не разсъждавам много по-зряло.
какво пък.

. . .

...какво да се прави, такива сме всичките: седим, пием и си говорим; изведнъж на някой му прищраква нещо и излиза, без дори да се сбогува. и после не го виждаме дълго, понякога с векове. плащаме му пиенето и му пожелаваме лек път, после ще разказва:
добрите приятели не се страхуват един за друг. понякога пътуват заедно, но не се изпращат; понякога са жестоки, но не се утешават.
и нищо не е загубено, никога нищо не е загубено -

when i get back, i'll drop a line

Who is who?

...В компанията са Алистър Кроули, Едгар Алън По, Айнщайн, Боб Дилън, Олдъс Хъксли, Уилям Бъроуз, Марлон Брандо и двойката Юнг/Фройд, достатъчно далече един от друг :)))...

Сипят жълтите дървета
есенна постеля.
Юнкер Шмид със пистолета
сам ще се застреля.
Спри, безумец! Нова шума
ще расте богато.
Аз ти давам честна дума -
пак ще дойде лято.

Козьма Прутков


...ми дано е прав товарищ прутков :))).

Artmospheric Fest pt.2

...Artmospheric Fest' 08

... с поздрав към Иван (, здравейте...) и Тъпия, отговорни за този епохален римейк, както и неизвестната съдба на стотици бутилки...


Мойта малка дъщеря
Мария, Мария
вече свири на пиано.
Мария, Мария
Колко мъничка е тя,
а кънвърските и в бяло -
пие и налива пак
свойто джинче от начало.

Мария, Мария
днес светът се е събрал
в твоите шишета
Мария, Мария
ти трептиш - всъщност абстиненция.

А Ванеса пък подпило
Мария, Мария
й подвиква хайде Димо,
Мария, Мария,
да отидем на пазар
и със чантите големи
да покажем потекло,
да играем на бохеми.

Мария, Мария,
днес елит се е събрал
в твоите торбички
Мария, Мария,
ти трептиш - всъщност ликвидация.

Мойта малка дъщеря
Мария, Мария
пазари си терминално
Мария, Мария
и със карти и с банкноти
тя добре се справя вече,
бърка и въвежда пак
свойто кодче отначало.

Мария, Мария,
днес светът се е събрал
в твойте ръкавички
Мария, Мария,
ти трептиш - всъщност само сесия.

Мария, Мария,

Всъщност ти си в пресата.

Glenn Rudolph,
...който се разхожда в американския северозапад и разказва истории за пътища

абсолютно favorite с безумен клип :) by zztop младши

The nights of wonder

СлънцеЛуна

следобедно стихотворение :))

до върха на обувките: адски тъпо,
моят ангел смуче палеца си
в потната ръка на юни:

тези седмици, те нищо не значеха
къде е пясъкът от сутрешните часове в които
леглото ми се пръскаше в микроинфаркти

сини сутрини, сини като пръсти
впивали се твърде дълго и кръвта
е оттеглила войските си от шията

няма смърт, крещят билборди под които
се разхождам и отдръпвам мерника си
от неща, далечни до омръзване

сутрешно стихотворение :)

да се изпразниш в гърлото на нулата:
оттук нататък
мога да броя до безкрайност,

но защо да го правя?

разчупи гръдната ми кост, изтръгни
сърцето: горещо e, би могъл да
счупиш
яйцата си отгоре за закуска.

Tool - Reflection


I have come curiously close to the end, down
Beneath my self-indulgent pitiful hole.
Defeated,
I concede and move closer. I may find comfort here.
I may find peace within the emptiness. How pitiful.
And it's calling me.
It's calling me.
It's calling me.
It's calling me.

And in my darkest moment, fetal and weeping.
The moon tells me a secret. My confidant.
As full and bright as I am, this light is not my own and
A million light reflections pass over me
It's source is bright and endless.
She resuscitates the hopeless
Without her we are lifeless satellites dreaming dreams
And as I pull my head out I am without one doubt
Don't want to be down here soothing my narcissism
I must crucify the ego before it's far too late
I pray the light lifts me out before I pine away.
before I pine away.
before I pine away.
before I pine away.

So crucify the ego before it's far too late
To leave behind this place so negative and blind and cynical
And you will come to find that we are all one mind
Capable of all that's imagined and all conceivable
Just let the light touch you and let the words spill thorough
Just let them pass right through, bringing out our hope and reason.

before we pine away.
before we pine away.
before we pine away.
before we pine away.

...на мъртвите им се пие вино,
и докато се усетя,
чашата лети във въздуха
и над отвъдното се сипе шардоне :)

...а кое е добро, Федър,
и кое не е добро?
Трябва ли да питаме някой
да ни каже тези неща?

a guideline to a course project

Виждаш луната наполовина, нейния сърп, и някаква планета, може би Сатурн, може би Юпитер в ранното нощно небе над Берлин през прозореца на такси край Потстдамер Плац.
Мислиш си: Красота.

Не, това не е красота, може би не, може би останалото от нея, може би не, може би останалата красота, може би не, може би това, което остава от красотата, може би не, може би привидното, сигурно несигурна.

Твоите ръце не биха могли да се протегнат достатъчно
за да оформят адекватен жест за красотата (Знаеш го, нали?)
Така
красотата остава в неспособностите на тялото.

Blixa Bargeld

п.п. ей, Цигов, come 'ere baby! :)

. . .

Pete: Where the fuck are we going, Alice?
Alice: We have to go to the desert, baby.

I like to remember things my own way.
Not necessarily the way they happened.

малката стрелка спира върху без една: колебае се шестдесет секунди, а после изсича кръгла, плътна минута. капва върху плочките и се разплисква в лицето ми:
осем е,
а аз чакам от цяла вечност нещо, което няма да дойде.
плъхове изпълзяват от канавката. между зъбите си влачат страх и не е чудно, че вони.
страхът вони.
по стените на подземния канал безименни мъртъвци опитват плътността на пръстите си; разглеждат върховете им с любопитство, оставила ли е слузта следи?
не са гнусливи, вече не.
но аз съм; вонята им ме смазва, прегъва, натиква в стъклено око и изтъркулва надолу по улицата.

. . .

това не е вкъщи. трябваше да е вкъщи, обаче не е. откъде се взеха тези нагъсто наредени колони, този твърде нисък таван и под, хлъзгав като разколебано око?
промъквам се, спъвам се, просмуквам се в килима - вкъщи няма килим - попивам и избивам по долния таван като влага. прокапвам в стъклен буркан, водата ме притиска, докато се втвърдя: имам форма, но това не е вкъщи.
чия е ръката, която ме взима; чия е празната очна кухина, в която плувам; чий е светът, който виждам? - нима вкъщи е стъклено око.

. . .

Огледалото е безизразно: но аз му вярвам, от време на време изпитвам истерична нужда от обективност. Точните науки са обективни. В техните тетрадки се чувствам сигурна, защото за грешния път има обяснение, има и опрощение няколко реда назад, където разсеяното око е пропуснало нещо и съжалява; има и изкупление в задрасканите, откъснати страници.
А понякога има и верен отговор:
и той успокоява духа.
Духът е странно животно, лута се из какви ли не безплътни измислици, губи почва и залита там, където всичко е уж най-неоспоримо. В един миг седиш с приятелите си, пиете вино, смеете се; в следващия - стъкленото око се надига от гърлото, проправя си път към светлото и поглежда. И това вече не са те, моите или нечии приятели; това вече не е вино и не е смешно, изобщо не е смешно. Това вече не съм аз.

Огледалото е безизразно, но точно днес е празно, както е празна главата ми.
Духът се вдига на пръсти над числата, стъпва леко по острите им носове и си припява:
две и две е колкото реша...

. . .

На онзи плаж го срещнах: изглеждаше остарял, но не казах нищо. Би било неучтиво.
- Никога ли не си се опитвала?
- Какво да съм се опитвала?
Пясъкът изтънява, от дълбочините като поличба се вдигат две риби; отвръщам му:
- Наистина ли две са достатъчни за стотици хора?
Плажът е празен като огледало. Той е празен, самият той е плаж; а аз се опитвам да почернея, но изгарям.
- Ти обичаш ли риба?, пита ме.
Чудесен е. Не знам какво биха правили без него: едно така загубено момче на две хиляди години, с мършави риби в ръцете и смъртно, но чисто сърце. Гладна съм, но гладът е приятен; както е приятен пясъкът, който изстива под нас; както е приятно да изстиваме заедно. И бих искала да му кажа, че съм опитвала.
Но той знае:
- Достатъчни са.

Родриго от Чили, Родриго от никъде...
(feat. Братя Карамазови)

Историкът

Край,
това беше последният ред. Оставаше точката.
Постави я с почти патетичен жест: така трябва да свърши всяко велико дело.
Някъде в далечината биеше сутрешна камбана. Дръпна пердетата: наистина беше утро; утро, каквото не беше виждал отдавна. Мокро, безпаметно, освежаващо.
Опита се да си спомни последното утро, преди да се затвори в тази малка стая, за да разкаже историята, която трябваше да бъде разказана. За да събере и подреди разпилените спомени на хиляди хора. За да им върне нишката, която съшиваше фрагментите и придаваше смисъл на кръвта, престъплението, болката и разпиляното време.

Това е смисълът на историята, написа той: тя трябва да бъде разказвана, за да разберем пътя си и да не повтаряме старите грешки. Във време, което истерично грешеше еднакво, печаташе еднакви некролози, крещеше еднакви лозунги, той се отдръпна, заключи се в стаята си и започна да пише.

Необходимо беше време, за да отсее плявата: самият той дете на обърканото време, не беше лесно да се отдръпне и да погледне отстрани. Трябваше безмилостно, окончателно да среже нишките, които го свързваха със света; да отлепи люспите си, да пожертва всичко, което наричаше свой живот и което не представляваше нищо в онзи свят.
"Защото животът ни сега, каза той на някого тогава, е нищо повече от поредица случайни стъпки, случайни срещи, случайни зачатия и случайна смърт. А може да е много повече."
Оттогава не беше проговарял на глас. Години наред лепеше фрагменти, събираше изродените форми в съдове, отваряше гробници и затваряше очите на изгнили трупове,
защото историята е ранено и свирепо животно, до което той се приближаваше предпазливо, за да успокои и приспи. И да започне отначало.

Сега трябваше да се върне. Да върне историята обратно в ръцете им, за да я погребат заедно със страха си; в точно това утро със светещи локви и измито лице, отключи вратата и излезе навън.

Светът е прекрасен и нов всеки ден. Срязва вените си и оставя мръсната кръв да изтече, а после заспива; а докато спи между краката му изпълзява нов, прекрасен свят. Мъртвите са тихи, новородените пищят възторжено; светът ликува от самото си раждане.
Възхитена еднодневка с измити, наивни очи: няма страх, няма смърт, няма история.

Той не усети кога изпусна листовете и те се разпиляха; вляха се в случайно въздушно течение, разбъркаха се и отлетяха.
Не бяха необходими. Никога не са били необходими.

Историците изгниват в библиотеките, опитвайки се да измислят история.
История няма, има библиотеки. Няма ключ, има широк, открит път, над който утрото окачва измитите си очи.

Историкът изтъня като лист хартия, огъна се и затрепера във влажния въздух.
Едно притичващо дете го грабна и сгъна корабче,
защото локвата така приличаше на езеро.

поезията изобразява
поглед по време на акт

искам жена по- разголена от сляпата котка
за да мълчим заедно на една снимка
няма нужда от говорене в приказливото мълчание:
в къща на обесен не се говори за въже
първо бяха мрачните крила на зимите и
твоите бедра почернели от красота
после вечерните тромпети на екстаза
гледам снега който вали
от уличния фенер
отново лазя по тялото ти
аз скорпионът със златни очи любих те
след като си ги оставях в чашка на библиотеката:
в къща на обесен не се говори за въже
един ден счупих стъкления свят
и стъклата станаха мои зъби защото
трябваше да прегриза
връвта или въжето което твоето.
майчинство
бе свързало с мен
после го омотах около шията ти
тази разголена шия
и те хвърлих в клоаката животът
който наивни романтици
наричаха река с тайната надежда
че си жена сляпа котко
и твоето присъствие в едно болно
стихотворение
е неизлечимо като липсата на очи
върху лицето на тази фотография

от теб до камъка на шията ти беше
цялата поезия:

децата
рокля която предполага фуста която
предполага кост която предполага
смъртта
любовта
секса
оргазмът духовният оргазъм библиотеката
окото окото на свеща окото на книгата
очилата
идващата слепота и нейните цветове
които са поезия
аз ego cogito ergo sum ratio съвършенство
скулптура
камък
съвършенство на камъка
вечност покой смърт отново

аз съм скулптурата чието езичество
увисна на шията ти
и те изхвърли оргиестично във вечността
във вечното възвръщане към същото
мен

еgо Царят- слънце светлина
проглеждане про- глеждане гледай
сляпа котко


в страшните прегръдки на пространството
дърво препънало
в корени бяг
никакъв пейзаж
между бледите стрели
на вятъра
разположен може би под лявата и
гърда, под дясната- остатъци от битие
догохващи времето часовници
приседнали край каменната усмивка на
Де Кирико
пролет за стари географски карти
на сърца

в тях:
черни мишки и бели мишки
очи очи- полулуни прогледнали
след опита да си разкопаят клепачите
пред девственица
петелът
по съвместителство е изместил
пъстрия ветропоказател
пъпна връв, на която е провесено
единственото ми вярно око
сред огледало от тръни
в долината на намерените несъгласия
пръстите на времето
отмахват една голяма паяжина
от тази какафония
която сред крясъците на своята
собствена логика
опитва да се самообясни

тромпетни арии
по залез слънце миг преди
оскверняването на вечността
от морал
запалвам цигара от тройния кръст на небето


...


Истинска поезия

спри да пиеш:
измислих те след малко еротично изживяване
с вечерния вятър
беше гола
и аз живях
зърното на лявата ти гърда

спри да пиеш:
животът измисли своя ковег, скръсти ръце
само ти мъждукаш в тях
гола
и рисуваш последните си усилия върху савана

спри да пиеш:
ти която напиваше мен, твоят скелет
от тридесет звука
голи
стенания които ме измисляха и казваха че съм

спри да пиеш:
ти си само поезия аз само скитник
не по- тъжен съм от измислените птици
голи
на хората

спри да пиеш:
просто няма да открием себе си
свършихме
голи
както се измислихме


Ясен Атанасов

Dreams - Vancouver Film School (VFS)

The Paris Journal

by James Douglas Morrison

---

So much forgetten already
So much forgotten
So much to forget

Once the idea of purity
born, all was lost
irrevocably

The Black Musician
in a house up the hill

Nigger in the woodpile
Skeleton in the closet

Sorry. Didn't mean you.

An old man, someone's
            daughter

Arises
& sees us still in the room
of off-key piano & bad
paintings

him off to work
&new wife arriving

     (The candle-forests of
          Notre-Dame)

beggar nuns w/ moving
smiles, small velvet sacks
& cataleptic eyes

straying to the gaudy
Mosaic calendar
Windows

I write like this
 to seize you

give me your love, your
tire eyes, sad for
delivery

A small & undiscover'd
park -- we ramble

And the posters scream
safe revolt

& the tired walls barely
fall, graffiti into
dry cement sand

an overfed vacuum
dust-clock

I remember freeways

Summer, beside you
Ocean -- brother

Storms passing

electric fires in the night

"rain, night, misery --
the back-ends of wagons"

Shake it! Wanda,
fat stranded swamp
Woman

We still need you

Shake your roly-poly
Thighs inside that
Southern tent

So what.

It was really wild
She started nude & put
on her clothes.

An old & cheap hotel
w/ bums in the lobby
genteel bums of satisfied
poverty

Across the street, a
famous pool-hall
where the actors meet

former ace -- home of
beat musicians
beat poets & beat
wanderers

in the Zen tradition
from China to the
Subway
   in 4 easy lifetimes

Weeping, he left his pad
on orders from police
& furnishings hauled
away, all records &
momentos, & reporters
calculating tears &
curses for the press:

"I hope the Chinese junkies
                get you"

& they will
for the poppy
rules the world

That handsome gentle
flower

Sweet Billy!

Do you remember
the snake
your lover

tender in the tumbled
brush-weed
sand & cactus

I do.

And I remember
Stars in the shotgun
night

eating pussy
til the mind runs
clean

Is it rolling, God

in the Persian Night?

"There's a palace
 in the canyon
 where you & I
 were born

 Now I'm a lonely Man
 Let me back into
 the Garden

 Blue Shadows
 of the Canyon
 I met you
 & now you're gone

 & now my dream is gone
 Let me back into your Garden

 A man searching
 for lost Paradise
 Can seem a fool
 to those who never
 sought the other world

 Where friends do lie & drift
 Insanely in
 Their own private gardens"

The cunt bloomed
& the paper walls
Trembled

A monster arrived
in the mirror
To mock the room
& its fool
alone

Give me songs
to sing
& emerald dreams
to dream

& I'll give you love
unfolding

Sun

underwater, it was
immediately strange
& familiar

the black boy's
from the boat, fins & mask,

Nostrils bled liquid
crystal blood
as they rose to surface

Rose & moved strong
in their wet world

Below was a Kingdom
Empire of still sand
& yes, party-colored
fishes
 -- they are the last
                 to leave

The gay sea

I eat you
avoiding your wordy
bones

& spit out pearls

The little girl gave
little cries of surprise
as the club struck
her sides

I was there
By the fire in the
Phonebooth

I saw them charge
& heard the indian
war-scream

felt the adrenalin
of flight-fear

the exhilaration of terror
sloshed drunk in
the flashy battle blood

Naked we come
& bruised we go
nude pastry
for the slow soft worms
below

This is my poem
for you
Great flowing funky flower'd beast

Great perfumed wreck of hell

Great good disease
& summer plague

Great god-damned shit-ass
Mother-fucking freak

You lie, you cheat,
you steal, you kill

you drink the Southern
Madness swill
of greed

you die utterly & alone

Mud up to your braces
Someone new in your
knickers

& who would that be?

You know

You know more
than you let on

Much more than you betray

Great slimy angel-whore
you've been good to me

You really have

been swell to me

Tell them you came & saw
& look'd into my eyes
& saw the shadow
of the guard receding
Thoughts in time
& out of season
The Hitchhiker stood
by the side of the road
& levelled his thumb
in the calm calculus
of reason.

Color Him a Provocateur

Designer Tibor Kalman likes computers.They give individuals the power to fuck things up.

By Brad Wieners

If, as Mickey Knox once quipped, media is like the weather, only man-made, then Tibor Kalman is a man for all seasons. Kalman has excelled as a magazine editor (Colors), an art director (Artforum), a creative director (Interview), and an industrial and graphic design entrepreneur (M&Co) whose clients included Chiat/Day, Jenny Holzer, MTV, MOMA, Talking Heads, and New York's 42nd Street Development Project. Born in Budapest, Kalman emigrated to the US in 1956 at age 7. He grew up in Poughkeepsie, interviewed Timothy Leary for his high school newspaper, and left New York University for Cuba in 1970 to cut sugarcane in the Ten Million Ton Harvest. Recruited by Oliverio Toscani, Kalman launched Colors in 1991 in New York but two years later moved his family to Rome to continue working on the magazine. In 1995, he quit Colors and returned to New York, where he continued to brood over how to make a truly international magazine. His magazine idea is so intriguing, Wired may collaborate with him on it.

Wired: As a designer, you've said you try to make things look wrong. What do you mean?

Kalman : We live in a society and a culture and an economic model that tries to make everything look right. Look at computers. Why are they all putty-colored or off-fucking-white? You make something off-white or beige because you are afraid to use any other color - because you don't want to offend anybody. But by definition, when you make something no one hates, no one loves it.
So I am interested in imperfections, quirkiness, insanity, unpredictability. That's what we really pay
attention to anyway. We don't talk about planes flying; we talk about them crashing.

What about those computers? Do they make for more beige, or less?

In a way, computers are helpful, because more and more they are giving individuals the power to fuck things up.

You've said that mass media are horribly beige because sponsors want predictable results. You've also said you want your work to be "mass." So how do you get the sponsorship needed for mass without beige-ing out?

Let's face it: we live at a time when government is less and less

powerful, less and less effective, and the agent of social change, at least for the immedia

te future, is the corporation. So people are going to have to figure out

ways to co-opt corp

orations, to trick them into doing socially responsible things. Colors was a very good example of that. You could look at it as a progressive educator, making people

think in new ways about race. Or, if you looked at it as a Benetton stockholder, you might say, "This is a really great

way to reach the kids."

Yeah, but some look at Colors and think: Benetton uses politics the way Nike uses basketball. They see you co-opted, not Benetton.

Look, if someone is going to permit me to make a publication that is politically and culturally progressive and not tell me to put their favorite movie stars on the cover, if I get to do what I want in an honest way - as I did in the beginning at Colors - then I'm going to do it.
No one gets to work under ethically pure conditions, and I think if you are in touch with your audience and they think what you are doing is honest and credible, then you're on safe ice.

Have media always been so compromised?

There was a time not so long ago when egomaniacs made media to their own personal standards, and when you make something for yourself, it will always be far better and more honest than something you make to please the marketplace. With computers, individuals can be egomaniacs and make the media they think is good.

If you were to design a robot, what would it do?

It would laugh at all my jokes. Actually, intelligent people have spent far too much time talking about robots. What we need is fewer people imagining what robots could do and more people thinking about racism.
How many black people, other than Spike and Mike, work on those cool Nike ads that use African-Americans to set cultural and fashion styles? Let's get robot geniuses working on that shit.

Which is more accurate: "Information wants to be free" or "Information wants you to gimme a hundred dollars"?

Everybody who wants information wants it to be free. People who make it, assemble it, edit it, and publish it want to make a living at it. Some of them want large Mercedes-Benzes. But what I want to know is: How is info supposed to be free when food isn't?

Where are you looking for innovative media?

I don't know. Probably it's being hatched in some garage. It's always the freaks in garages who make things move forward. There's always a garage and antisocial behavior involved. I think without those two things there is no real cultural advancement.
There seem to be a lot of new-media garages. What's your take on them?
I think some of the most innovative Web sites have probably already come and gone. Meanwhile, I think there's tons of room left to experiment with traditional media.

Like what?

I want to know if it's possible to make a movie that's just words, or if it's possible to make a movie on paper. And why can't television be 100 times faster? Or slower? And why are 90 percent of magazines structured the same way? And why do they all stop at borders?

What comes after postmodern?

Relief. Clarity. Faith in the future.

Snif!: A Comic Commune

карма

да се натряскаш сам в стаята;
да надуеш най-непоносимия албум на Neubauten до дупка;
да четеш Кроули &
цигара след цигара след цигара след
микроинфаркт

това е хубаво, адски е хубаво, дори пролука е оставена в небето
през която да погледна & единственото му око
винаги е истинно
да, винаги е истинно

Аз ще умра от рак в гръбначния стълб

Аз ще умра от рак в гръбначния стълб
Това ще стане през една ужасна вечер
Светла топла чувствена уханна
Аз ще умра от загниване
На някакви си непознати клетки
Аз ще умра от своя крак откъснат
От гигантски плъх изскочил от гигантска дупка
Аз ще умра от сто разрязани места
И небето целия ще ме затрупа
Като къс стъкло ще ме разчупи
Аз ще умра от гласа на трясъка
Пробил ушите ми
Аз ще умра от оглушителните рани
Нанесени ми в два часа преди да се разсъмне
От плешиви плашливи убийци
Аз ще умра без да забележа
Че умирам ще умра
Погребан под сухите руини
Хилядометров напластен памук
Аз ще умра удавен в маслото на възбудата
Стъпкан под краката на безразлични животни
И под краката на различни животни
Аз ще умра чисто гол или загърнат в червено
платнище
Или натъпкан в претъпкана чанта с ножчета за
бръснене
Може би ще умра без да лакирам
Ноктите на долните си крайници
И с шепи препълнени със сълзи
И с шепи препълнени със сълзи
Аз ще умра когато клепачите ми отлетят
Отлетят към яростното слънце
Когато ми зашепнат бавно
Злобни думи на ухото
Аз ще умра съгледал как се гаврят със децата
И със мъжете смаяни и бледи
Аз ще умра изглозган жив
От червеите ще умра
С ръце завързани под водопада
Аз ще умра запален в тъжния пожар
Аз ще умра малко или много
Без да страдам но със любопитство
И след това когато всичко свърши
Ще умра.

Борис Виан

Cancer for the cure

*early morning spam

Mon dieu! Good old патладжан лекува за по-малко от 3 месеца и най-страховитите ракови заболявания. Това го твърди не група
съветски учени, а Лондонската кралска болница + 80 000 успешно излекувани. Зад това революционно откритие стои геният на революционен индивид, отдал живота си за алтернативни проучвания, които медицинската преса по една или друга причина премълчава. Освен лек за рака, в чантичката си той още носи:
- хапче, предотвратяващо рак на простатата с бонус виагра ефект. :)
- канела, лекуваща диабет II вид;
- "miracle mineral", очистващ всичко от акне до атеросклероза.
...
Защо никой никога не е чул за това?
Нещо повече, други 80 000 спокойно гълтат кьопоолуто-спасител?

Отговор:
Because of modern medicine's 'golden rule' -- those with the gold make the rules! And this astonishingly cheap, effective cancer cure has just one unfortunate drawback...
It threatens the pocketbooks of pharmaceutical firms, dermatology clinics and plastic surgeons. (And the eggplant lobby isn't nearly as powerful as you might imagine.)

Ъф корс, тук отново се намесва световната конспирация, която до момента укрива лекове за СПИН, рак, заушка, каталептична шизофрения, псориазис в огромен фризер, пазен от ФБР; нещо повече - СПИН, рак, заушка, каталептична шизофрения, псориазис и армия от нови, въоръжени и смъртоносни вируси чакат на опашка да връхлетят върху човечеството и да го поставят под тихия диктат на фармацевтичната индустрия.
Но понеже винаги има един добросъвестен протагонист, който не се примирява с алчната върхушка,
Jonathan Wright, M.D. would like to send you all the details in a brand-new FREE Report -- 'THE ASTONISHING EGGPLANT CURE FOR CANCER.' It's just one of 8 FREE Bonus Gifts that he's got for you, revealing hundreds of equally safe, natural, affordable and effective secrets for a healthier and longer life.

His contemporaries call him the greatest genius in alternative medicine.

Ще успее ли добрият доктор да пребори ФБР, рака, съветската ядрена система и псориазиса?
Ще опази ли капсулата с патладжана от лошите?
Ще спаси ли още 80 000 от рак и 8 000 000 от гладна смърт в Третия свят?

Memory

Aleister Crowley, Little essays towards Truth

Memory is of the very stuff of Consciousness itself. Consider that we can never know what is happening, but only what has just happened, even when most actively concentrated on what we call "the present."

Moreover, no impression short of Sammasamadhi can ever pretend to confer any coherent idea of the Self. That exists only in an order of Consciousness far deeper than direct perception, in a type of thought which is capable of combining the quintessence of countless impressions into one, as also of transforming this tabula rasa into a positive prehensile Ego. Whether this process be hallucinatory or no, it is surely memory which, more than any other function of the mind, determines its possibilities.

Now, whatever view we may take of the nature of the Self, it is clear that our limit of error will constantly diminish as the range of our observations is extended. To calculate the orbit of Neptune from a period of days when it is retrograde could lead to formidable fallacies. When memory is seriously weakened, the resulting state approximates to dementia. Memory is then, in a figure, the mortar of the architecture of the mind.

It seems impossible even to begin to discuss its nature as it is in itself; for it is not a Thing at all, but only a relation between impressions. We must be content to observe its virtues.

First of all is that already noted, its extent in time. Second is the faculty of selection.

It would be as undesirable as it is impossible for the memory to retain all impressions indiscriminately. Such memories are found only in lunatic asylums. The memory, whatever it may be, depends on cerebral metabolism; and it thrives on a proper harmony of exercise, repose, and economy just as does muscular strength.

Memory as such is practically worthless; it is like an abandoned library. Its data must be coordinated by judgment, and played upon by skill; it resembles a great Organ which requires an organist.

By classifying simple impressions, one obtains ideas of a higher order; the repetition of this process gives a structure to the mind which makes it a worthy instrument of thought. And this means enables one to retain, and to bring at will from their quiet resting-place, a thousandfold the number of facts which would overwhelm the untrained memory. One must model one's mind upon the arrangement of the ends of the nerve-fibres and the brain.

At will! Here is the great key to proper selection, that one should resolutely remember all facts that may be useful, and as resolutely forget all those impertinent, to the True Way of one's Star in Space. For so only can one economise the mnemonic faculty; and this is to say: no man can begin to train his memory duly until he is aware of his True Will.

There is then -- as in all matters pertaining to the intellect -- a vicious circle; for one can only become conscious of one's true Will by a judgment (of Samadhic intensity) upon all facts that it is possible to assimilate. The resolution of the antinomy is found ambulando: that is by the selective training above indicated.

A further complication of this whole question appears during the practice of Yoga, when, the sheaths being successively stripped from the mind, one begins to remember not only long-forgotten facts, but matters which do not refer to the incarnated Ego at all. The memory extends in time to infancy, to one's previous death, and so further to an unlimited series of experiences whose scope depends on the degree of one' progress. But, parallel with this intensification of the idea of the Ego, its expansion through the aeons, there arises (in consequence of the weakening of the Ahamkara, the Ego-making faculty) a tendency to remember thing which have happened not to "oneself," but to "other people" or beings.

Herein is one of the most irritating obstacles in the Path of the Wise; for the normal development of the memory in Time leads to a better understanding of the True Will of the individual (as he conceives of himself) so that he perceives an universe teleologically more rational as he progresses. To be compelled to assimilate the experiences of supposes "alien beings" is to become confused: the old hotchpot of Choronzon (Restriction be unto him in the name of BABALON!) gapes once more for the Adept, who possibly supposed himself already (in a sense) a Freeman of the City of the Pyramids.

But it is just this experience -- in default of any other -- which eventually insists on his undertaking to cross the Abyss: for the alternative to sheer insanity is seen to be the discovery of a General Formula comprehensive of Universal Experience without reference to the Ego (real or supposed) in any sense.

This paradox, like all others, should be a lesson of supreme value: this, that every difficulty is for our vantage, that every question is posed only in order to lead us to an answer involving a triumph infinitely more glorious than we could otherwise have conceived.

And meditation upon this whole matter may not unlikely bring us to this further vision of wonder: that the nature of things themselves is in reality but a function of Memory.

фестивал на паметта и спомените

*имах един приятел, който буквално се напиваше от спомени. взимаше произволен миг и го извайваше, преекспонираше, превърташе и гледаше отново и отново, без да губи и милисекунда удоволствие. едва ли преживяваше, по-скоро бе постигнал някаква естетическа отдалеченост, която го превръщаше в превъзходен поет и ужасен любовник. :)

*дълго време спомените за определен период от живота ми, към година и нещо, бяха избледнели или изтикани; фактологически можех да си спомня някакви неща - била съм там, правила съм това или онова с този или онзи, но го усещах като някакъв стар филм, който не ме вълнува по никакъв начин. странното е, че спомените ми за емоциите от това време бяха концентрирани в една поредица от 4-5 съня, които преживявах много по-реално и наситено. струваше ми се, че ако успея да ги разбера, ще отключа някаква врата.

*в един разказ на Борхес протагонистът Фунес има налудничавата способност да помни всичко, наистина всичко - и му липсва какъвто и да е филтър, който да отсее дребните, ненужни детайли (примерно карето на покривката от 17 февруари миналата година) от значимите неща в живота му. умира в нещо като инертен ступор.

впрочем има и подобен истински случай.